Олга Kameliya

Снимка на Олга Kameliya (photo Olga Kojuhova)

Olga Kojuhova

  • Дата на раждане: 20.06.1922 г.
  • Възраст: 84 години
  • Място на раждане: Воронеж, Русия
  • Дата на смърт: 08.02.2007 г.
  • Националност: Русия

Биография

Олга Kameliya от тези, които в най-къса лятна нощ — от 21 на 22 юни — те живеят щастливо в училищен последния топката в четиридесет и първото. Зачисленная по българистика във филологическия факултет на Воронеж университета без изпити (златен медал), студентка стане отказа. «Идвам — виждам себе си в списъка на приетите, а в близост реклама, набор от курсове за медицински сестри. Какво е раздумывать: войната…»

Достигна до Берлин. Два ордена, пет медала, контузии, рани в лицето, което прави цялата следваща живот тя е била принудена да се снимат само в профил.

Пише поезия, но се превърна в прозаиком. Книгата «Две фактори не кой да е» за една жена по време на война са преведени в Англия, а «Детелина» — почти във всички страни на Европа. След това са били «Фенери, плаващи по реката», «да Не се хвърлят думи на вятъра». И накрая, дневници, все още чакат своя издател и на читателя.

Болести и следствие на фронта рани заточили Олга Константиновну в четири стени. На нея бюрото — планина изписаните, неразобранных страници. Това дневниковые записите от последното десетилетие. Разглобяват ги, смърч, няма никой.

…Устойчивост на духа. Устойчивост на несигурност, самота, забвение — ето какво дневници Олга Кожуховой, откъси от които ние публикуваме днес.

КОН — първата в живота ми «играчка». Заедно с кучето. Конят е бил вороная, красив Младеж, куче — бяло, лохматая кавказка овчарка Палма. На едно малко Момче, аз съм претърпял катастрофа. Но остана Момче в памет въплъщение на благородство, почти на същото експресивно, как тя се случва у благородния човек. Аристократичен. Не высказанным нито жест, нито дума, а конят — нито едно «не» на трафика.

***

ГЛЕДАМ конни състезания: човекът падна и остана да лежи на тревата, а конят плава, изработено далеч от обща тема. Кон без ездач… нашата държава.

***

Някой друг кучето така се зарадва непознат на децата — момичета-двойняшкам, така нежно се спуснаха към него прегръща, да ги оближете, така се получава пищна опашка, че неволно се усмихваш. И въпреки това… Аз също, може би, се спуснаха и «започва да се опашка», ако някой се появи внезапно в моя празен ледена апартамент.

***

НЯМА да ЗАБРАВЯ сцената, на Тверском булевард през нощта, веднага след края на войната, близо до Камерен театър. Аз в клетчатом забрадка, в военна туника и пола. И изведнъж три момчета изпревари ме. И един изстрелва едно щракване на светлината от дългия джобен фенер — и: «Да-а, това са очите…» А сега един познат, който ме познаваше още преди войната: «Оля, където очите ти?» А аз знам къде е?! Вероятно по време на война. Все още не демобилизовались…

Беловежская Гора. Витово.

Дим войници землянок в гората.

Това е време, тебе забравено,

Аз, като песен, през живота несуЗапах апатичен листа и мента,

И цветя от обветренных ръце.

И забравили жени войници.

И за тях само — политически.

За мен ще бъде запомнен дни тази есен

И лети с дълги полета

В беловежской отчаян просини

Пасажи от крана… Крана…

1944 г.

***

ЧЕТИРИ сутринта. Половината от нощта не спах, спомням си войната, Ден на Победата… През прозореца в мъгливо серебрящейся мъгла облачков — луна, огромна като топка, грее право в очите, върху възглавницата.

…През декември четиридесет и първи под Москва стояхме ние в брезентовых палаточках. Нашата полева болница, впримчени след това в среда под Вязьмой… Аз трябваше да отида с тях, но отстала — се разболя в пътя възпаление на белите дробове, трябва да е взела с повозочными. Kombat, нашия прекрасен човек, също си тръгна с всички, а вместо него имаше един… един як селянин, выгонял ме от кабината, за да мога да вървя пеша, а сам влезе. Тридесет градуса коледа, и вървях с възпаление на белите дробове, сили не е било, а на Смоленщине ние сме паднали под дивата бомбежку и танковую атака, отстъпи по-дълбоко снегам. Са живи, а тези, които са отишли напред, с когото и аз говорихме в началото, загубиха всички.

***

По време НА ВОЙНА ми са грозни, не са тези ужаси, които аз изживявам или вече е имал, а тези, които в моя дял все още не е паднал, но аз за тях съм чувал: ужас среда, ужас плен и мъчения, ужаси на смъртта в съня си — като шофьор в Износках, лежавшего мен на полатях. Аз се събудих след това не се е случила, че самолетът е обстрелял улицата, и не, защото крупнокалиберная куршум счупи стената на дома си точно над главата ми, а от това, че капка кръв са се превърнали пада върху мен с убития човек. Шофьор загина, не се събужда.

***

КАКВА ужасна твърде на война, смърт! Тези скъсани краката и ръцете, тези трупове без глави… Аз се виждах в битка под Ельней: само раменете, гърдите и стомаха — това е всичко, което е останало от човека. Но аз видях всичко това и обичаше живота, е посмяхме, така хохотала и шутила — над някакъв перетрусившим собратом, — че и да се мисли не мислеше, че един ден, в един миг може да се свърши за мен всичко, което обичам: земя, хора, дъжд, слънце, вятър, цветя край пътя. Дори глад и студ, кал, рев буксующей в локва камион, безсъние от гудящего в небето нощен бомбардировач, швыряющего стълбове пламъци надолу. Да, в този кошмар бях щастлива, жизнелюбива, смешлива и насмешлива. Как ще ми тези качества са сега — болен, самотен, разучившейся смях…

***

През ФЕВРУАРИ четирийсет и петия ние преминаваме през цяла Полша пеша от граница до граница. По мокрому сняг, в кал, удряха в маслянистом черноземе в главините на колелата на оръдия, крупнокалиберных минохвъргачки, колички, машини с прицепленными зад походными кухни фантастични форми, с честота чекмеджета и противотанковыми «мухобойками» — ги нарича още «Сбогом, Родина!» Друг камион със снаряди или месни тушами едва влачи на тросе същата, цялата оббитую счупено, расшатанную полуторку, е загубил ход. Всички бързат. И хората също. Претоварени до краен предел: зад гърба си в вещмешках цял «склад». А който носи и минохвъргачки, снаряди, тъпче уморено, тежко… Към Победата! Към Победата!

***

НИЕ расписались не в офис регистър, а за Рейхстаге. Нашите имена в непосредствена близост до и от дата: май 1945 година.

***

Във ВОРОНЕЖ се върне нямаше място. Дойде на място си у дома, нито на фондацията — чисто поле и телеграфен стълб скосившийся. Но този поруганный, на деветдесет и шест процента мъртъв град, издадени през четиридесет и шеста година книжка моите текстове — тези, които публикува в армията, предната линия на вестниците.

С тази малка — буквално с блокнотик — книжечкой постъпих в Литературния институт. И там изведнъж… заскучала! Расхотелось да пиша стихове. Промъква нещо пережитое си, се опита да очертае проза, поколеба се покаже Паустовскому. Константин Г ме заведе в своя семинар.

***

А в НОЩТА понякога дори в класните стаи представляват. Накроешься шинелью — както на фронта. Студ, глад. А след това изведнъж генерал някой познат налетит: Делчо, гульнем? — и в ресторант, огледала, лукс… Странна живот, нали?

***

КАЗВАТ, че нашата младост има ни и в лоши времена, в най-лошото от времето. Какво време ни покалечило и одурачило и се предполага, че ни е направило долен.

Но… на кого? Аз не съм от огнеупорни глини, не са защитени с никакви заговорами, наговорами, лечебни билки. Но аз не съм убиец, не е провокатор, не крадец, не доносчик и не променят убежденията си според указанията и в подтиците са «отгоре».

***

СЛЕД войната в продължение на няколко години ми снился един и същ повтарящ се кошмар: всесокрушающая бомбардировката. Но бомбардираха не германците, а американските «летящи крепости» — както в Берлин, като в Дрезден. Видях блокаж на улицата, когато цели квартали огромни, десятиэтажных къщи лежи, като че ли издигнати и уроненные на земята, — така, че всяка тухла подвинулся и легна малко не на място, а в близост. Като че ли всичко е сместилось леко, а сместившись, не издържал на напрежението и затова поползло пологими дымными склонове… И ето жени и старци тихо се скитат, да тъпче от камък на камък, слушат: няма ли къде стона, не ще отговори ли някой жив? Но не, не отговори.

Аз и сега се страхувам от неизвестното. Не това, което вече е в историята, а това, което ни, грешен, все още не знаем.

***

В ПРОГРАМАТА на телевизията е писано: «Стратегия за победа». А аз всичко чета: «Трагедията на победата».

Чърчил през май 1945 г.-ти каза: «Свърши битката на гигантите. Сега ще започне война пигмей».

Така и стана.

***

След КАТО навсякъде в света започва заварушка — търси не жена, а петрол, злато, диаманти, уран. И ето ви Норвегия, ето ви Таджикистан, ето ви хрян, а ето ви репички! И колко ще бъде още по земното кълбо эдаких «градини»?

***

СМЪРТ по време на война се водеше на хората, като панделка на трева, за това дори и да свикна. А ето и в мирно време… не-Не. Това е хиляда пъти и бессмысленней, и страшней. Смъртта на мил човек, на същата тази Юлия Друниной…

***

КОЛКО често сега се говори и мисли за мен многократно разби, два пъти контуженная, болен главата ми. Хората това не знаят… А това боли сплюснутые експлозии на бомби и артснаряда клетките на мозъка, на кръвта в капиллярам се промъква с труд, с писъка, с писък, под огромно налягане. Ами не встанешь пак на Червения площад, не крикнешь: «Хората са сладки! Аз още пригожусь…»

***

Да ЖИВЕЯТ и да живеят спокойно си и след като вече е сигурна — и мене също — толкова голям, толкова богата и все още неухоженной руска земя. Да живеят и живеят ли в писанията, и др — и в мир с всички…